Звукът на тишината

Здравей, мой стари приятелю мрак.
Дойдох да поговоря с тебе пак,
защото някакво видение пося
в съня ми свойте семена.
Това видение остава досега,
дълбоко някъде, заровено в ума,
сред звука на тишината...

В съня си тревожен самотно вървях
по улички тесни, покрити с паваж.
Под ореола на улична лампа
от студ и от влага в яката се гушех,
когато внезапно неонов проблясък
разцепи нощта и очите ми сряза,
докосвайки звука на тишината...

И в тази гола светлина видях аз
как над десет хиляди души вървяха.
Хора, говорещи, без нищо да казват.
Хора, слушащи, без всъщност да чуват.
Хора, пишещи песни, които не пеят.
И никой от тях, така и не смее
на тишината звука да преодолее...

"Глупаци, казах им, така и не разбрахте,
че тишината като тумор се разраства.
Послушайте думите ми и ще научите,
вземете ръцете ми и ще сполучите..."
Но като дъжд мойте думи се стекоха
и в извора на тишината отекнаха...

И хората все тъй се молеха и кланяха
на бога неонов, който те си направиха.
А знакът блесна с предупреждение
и думите се наредиха в изречение,
което казваше: "Словата на пророците
написани върху стените на метрото са,
четат се върху всяка жилищна фасада
и шепнат се в звука на тишината...