/ЕТЪРСКИТЕ МАЙСТОРИ/

  Има в Етърския музей една малка вехта каручка под навеса на Гачевската къща /1879 г./, която ни връща години назад. Дори старите чернобели снимки не могат да скрият красотата на писаната каручка и радостта на накачулените по нея деца!
  ...В миналото с развитието на земеделието и дървообработването, се появило и коларството. В края на 18 в. с помощта на волски коли хората обработвали нивите и изхранвали многобройната си челяд. За изработката им майсторите избирали здрав дървен материал като дъб, осен, бряст, акация.
  До началото на 20 в. железни били само гривните на главините на колелетата и обкова. А след края на Първата световна война занаятчиите започнали да обличат колелетата с железни шини и да майсторят каруци.
  В ишлиците /ковачници/ селяните носели за „изклепване” /изтъняване/ и мотики, брадви, сърпове, ралници, коси и други инструменти за домакинството. Усилен труд кипял в ковачницата. Огънят в глиненото огнище се разпалвал с кюмюр /дървени въглища/ и се раздухвал с двоен кожен мях / духало/.
  Четири години чиракували помощниците, три години като калфи се трудели, за да се докоснат до умението на майстора, а после цял живот на майсторлък се учили, че майсторът коларо-железар бил и дърводелец, и ковач, пък имал и умението да шари и рисува каручката...
  Такъв бил майстор Найден Пиронков от с. Катунец, който цял живот изработвал каручки и радвал хората с майсторлъка си. Носели се писаните каручки по друмищата, а шарените колелета звънтели, сякаш песен пеели...
  Баш майсторът отрано въвлича и сина си Недялко в занаята. Предава му упоритостта и младежкия си дух, а с годините идват и любовта към работата и майсторлъкът.
  През 2005 г. Недялко получава Свидетелство за Майстор по занаята Коларство и изработване на изделия от ковано желязо и вече над 10 години е в Етърската Коларо-железарска работилница.
  Рано сутрин, с първите слънчеви лъчи, работилницата е отворила врати. Един етърски занаятчия с чук и клещи пресъздава възрожденския свят...
  „Работата хвали майстора”, казва една народна мъдрост. Ежедневно в работилницата влизат туристи, привлечени от гривестите дървени кончета, впрегнати в сини, жълти и червени писани каручки, примамливо подредени на витрината.
  И едва прекрачили прага на Каруцарската, те ахват пред голямата, майсторски изрисувана каруца. Излязла сякаш от приказките, тя е въплътила в себе си продължителния упорит труд и любовта към народния занаят. А около нея – прилежно наредени дървени играчки, букови точилки и дъски за хляб, дъбови ведра, колелета и колички за декорация на градини и красиво изработени изделия от ковано желязо /фенери, аплици, стойки с прибори за камина, подкови за щастие и късмет/.
  С жив интерес гостите на Музея разглеждат оригиналния инструментариум, с който работи майстор Недялко и поглъщат всеки момент от работата му по възрожденска технология. Нажежените в оджака до червено железа майсторът кове на наковалнята, поставена на висок, дъбов пън. Придържа изделията с клещи /плоски, прави, с челюсти/ и ги оформя с различни чукове /вария – най-големият; ръчни с различни размери; клепач – за „изклепване”; щекли за украса на метала/. Автентични са и секачите и пробоите за обработка на желязото, а с ръчната бормашина от 1903 г. занаятчията умело пробива отворите.
  Когато майсторът захване каручка, той почва от колелетата. По главината в канали монтира дванадесет дървени спици, а върху тях – шест наплата /дървени дъги/. Металната шина за обшиване на колелото нагрява на оджака и после я натяга върху наплатите. Работи върху кръгъл камък с диаметър 1,5 м с помощта на варии и специални куки.
  После изработва предния и заден стол на каруцата и „лисицата” /приспособление за регулиране на дължината според товара/.
  Върху клемиите /подпорите за сандъка/ под определен наклон се монтира сандъка с пейка, който се „чемберосва” /обшива се с двусантиметрова ламаринена лента за здравина и украса/.
  И ако в основата сандъкът е червен, отвън е тъмносин и изрисуван, а пък отвътре светлосин като небето. С усет на художник майсторът изписва всяка част от каручката, за да е пъстра и весела, затракат ли колелетата.
  Стърчишката пък, която съединява предната и задна част на каручката, е любимо място на всяко дете. Запеят ли писаните колелета по калдъръма, детски смях се лее от стърчишката и допълва напевния им звън.
  Голям майсторлък се иска за песента на колелетата – с изчукване трябва да се настроят зиловете /металните тасове/ на осите, но така умело, че все едно каручката запява...
  Майстор Недялко е горд и доволен, че редом с него се труди усърдно и зет му, който е достоен негов помощник и приемник в занаята.
  ... И след усилния и неуморен труд, най-голямата радост за майстора идва, когато хората с усмивка и благодарност избират и отнасят изделието, съхранило българския възрожденски дух...