"Ако искате децата ви да бъдат интелигентни, четете им приказки. Ако искате да бъдат по-интелигентни, четете им повече приказки." - Алберт Айнщайн

Замислям се над думите на великия Айнщайн... Мъдри слова, изказани с такава простота... Приказките са като магия, те разкриват вълшебния свят на доброто и злото, дават духовна сила на човека, подтикват към творческо въображение. Едва ли има дете, което да не е утихвало пред сладкодумието на баба, да не е заспивало с гальовния и обичан глас на мама и тати, унесено в чудния приказен свят...
Едно време... така беше, но днес... във века на супер технологии, не е ли някак старомодно, смеховито да разгърнеш книжка с приказки и да почетеш на детето... Замислям се, но не за дълго. Истина е, че децата ни отрано са напред с технологиите, казано модерно, ОК са с телефони, лаптопи, таблети, но... това, което приказките дават, се помни цял живот. Те учат малките на любов, приятелство и справедливост, на ценността да бъдеш себе си!
... Тези размисли неведнъж са завладявали съзнанието ми, особено при работата ми като гид в Етнографския музей "Етър".
През пролетта и есента чаршията се оглася от детска глъч и свирки на бърдучета и дървени дудуци. Толкова деца се изсипват, че единственият начин да ги завладееш и спечелиш поне за час, е да ги въвлечеш неусетно в ... приказка за възрожденския свят на българина, за силния дух на балканджията  по онова време.
Историята на всеки възрожденски занаят е като приказка, ама истинска ... имало едно време ... и дали гаванкаджии, ножари, мутафчии, грънчари, гайтанджии, шекерджии или други майстори, историята винаги показва, че майсторлъкът се постига с учене, труд и воля. Събудиш ли детския интерес към възрожденските работилнички и инструменти, малките хора те следват и очакват следващото откритие.
Най-забавно става при експозициите на чардаците. Децата са толкова истински, че не могат и за миг да скрият учудването си, как едно време хората са преживявали без телевизор, компютър, телефон! На дървения чардак ги посреща одаята с шарените черги, масичката-паралия и трикраките столчета, с водника, на който са накацали котлетата, с огнището и делвите около него. Децата тръскат главици и категорично отхвърлят възможността да живеят по този примитивен и скучен начин. За миг, а може би на мен така ми се струва, те осъзнават спокойствието и домашния уют, който лъха от възрожденската стая, може би долавят сплотеността и сговора на семейството около огнището... А може би, някои от тях се пренасят на крилете на фантазията във времето на ... старовремските игри на калдъръма, задявките на момците със закачливите моми, кръшните хора и звънките песни на мегдана... Може би, но по-вероятно, на мен така ми се иска...
Но има на Етъра един музеен обект, който грабва децата още с прекрачването на прага му. Това е класната стая от светско училище, възстановка на училището с църквата от с. Радовци, Дряновско от 1868 г.
Още от прага, децата съзират черните дъсчици за писане и възкликват: "Яяя, таблети!" И тук започва моята приказка...
... След откриването на Априловото училище в Габрово през 1835 г., из цялата страна почват да никнат като гъби светските училища. Хората искали да знаят повече, да умеят повече, да бъдат по-просветени, за да се справят с новото време. Така станало и в това малко селце Радовци до Дряново. В класното училище, от първи до четвърти клас, децата от селото учели в една стая. Сядали на чинове, изработени от здрави, дъбови дъски.
На първия чин се обучавали най-малките, те пишели върху пясъчник букви и цифри.
На втория ред, табличките /дъски/, покрити с восък били за втори клас. Върху тях децата пишели със специални калеми.
На третия ред по-големите ученици пишели върху хартия с гъши пера...
Имало и перодръжки с мастилници, а мастилото се добивало от шикалки и бъз.
Встрани на чиновете закачали козинявите си торбички, изтъкани и съшити с шарките на българската природа.
Отпред била катедрата на учителя с пиринчената мастилница /дивит/, която даскалът закачал на пояса си. А дряновицата му стигала непослушните, дори на последния чин.
Зад учителската маса черната дъска очаквала любознателните деца да пишат и да смятат. Подредените учебни таблици на стената давали знания и увереност на децата.
Сгушени в ъгъла висяли бели и черни табелки, които учителят раздавал в края на всеки учебен ден. На добрите и послушни ученици - бели табелки: "Внимателен", "Благонравен", "Мъдър", "Прилежен", "Чист", "Учтив", а на провинилите се - черни табелки: "Немирен", "Невнимателен", "Нечист", "Ленив", "Неучтив"...
С тези оценки, срам не срам,  децата минавали през селото и се прибирали у дома. На другия ден отново отивали с тях на училище, а там ... ги очаквали "добрите табелки". И как няма да се трудиш, вместо да мързелуваш!
Встрани на стената имало железен полукръг, в който влизал обучителят /по-голям ученик, помощник на учителя/, той предавал своите знания на  по-малките, показвайки учебните таблици. Така било при взаимоучителната метода. По-напредналите и по-знаещите обогатявали с познание и опит по-малките си другари.
В училище децата се учели не само на четене, писане, математика и други науки, те били възпитавани в нравствени добродетели и патриотизъм.
Правилникът изисквал децата да идват редовно на училище чисти и измити, да пазят тишина и благоприличие, да не вземат чужди вещи, да казват истината и никога да не лъжат, да почитат родителите и учителите, да обичат родния край...
Приказката ми за възрожденското училище завършва, а срещу мен, насядали на дървените чинове, моите малки гости все още стоят и гледат замислено...
Изпращам ги и им пожелавам завинаги да съхранят жаждата си за знания.

... И сега отново ме обсебва мисълта за днешните деца, приказките и истината... И дали четенето на приказки... вече е остаряло и безполезно занимание?!